ОБЩИНА КРУШАРИ

Категория

РЕГИСТЪР НА ОБЩИНИТЕ

Адрес

Крушари, България

Контакти


Крушари и околните села, оформящи южната половина от община Крушари, са привличали хората още от дълбока древност. Археологическите материали свидетелстват, че това място е обитавано от човека от най-стари времена. По-късно то е заселено от дошлите от източните степи номади, с които се свързват археологическите култури на раннния и късния бронз. Следи от присъствието на тези войнствени племена са находките от медни и бронзови ками и кинжали, а по-късно и остриетата от копия, брадви и ножове, намирани случайно в района на Крушари и околните села. Особено интензивен става животът през ранножелязната епоха, за което съдим по многобройните селища, могилни некрополи, крепости и укрепления. След опустошителните походи на дако-гетския владетел Буребиста, този район отново е заселен и процъфтяващ през времето на Римската империя, като за това свидетелстват многобройните поселения. Значими центрове по това време са били крепостите Залдапа (дн. Калето в землището на с. Добрин), Св. Кирил (дн. в землището на с. Капитан Димитрово), неустановената крепост в землището на с. Габер, неукрепения религиозен център край днешното с. Телериг и др., които са градски и културни средища с голямо влияние и значимост в днешните североизточни български земи.

 

Започналото през IVв. Велико преселение на народите постепенно разрушава огромната Римска империя, нейната административна система, пътища и поселищна структура, като при това живота в нея не прекъсва изцяло, а замира постепенно, изнасяйки се от удобните полета, към трудно достъпни, укрепени места. За това свидетелстват и останките на Залдапа. През късната античност в ролята на защитник на крепостите и укрепленията все по – често са наемани на служба или направо заселвани т. нар. федерати от германски, сарматски или хунски племена. Вероятно в резултат на тяхното присъствие е останал и непроученият напълно засега некропол при близкото село Александрия. През VІІ в. много от селищата са унищожени от походите на авари и славяни. След техните опустошителни набези, съпроводени с масово отвличане на население на север от Дунава, животът по този край замира чак до пристигането на прабългарските племена.

С периода на най-голямото могъщество на Първото българско царство през края на IXи Xв. районът изживява нов разцвет, който приключва в средата на Х в. с руското и византийското нашествие през 969 – 971г. България успява да освободи тези земи през 976 г., но те отново са покорени през 1001г. Само четвърт век по-късно започват разрушителните печенежки нашествия, които почти напълно обезлюдяват областта. С възстановяването на Българското царство през 1185 г. тези земи отново са свободни, но с кризата на българската държавност от средата на XIII в. и започналите татарски нашествия българите в областта са изправени отново пред изпитания. С падането на България под турско робство животът тук замира почти напълно. Старото население е или избито, или продадено в робство, или прогонено. Едно от последните значими събития оставили археологически паметници в района на Коритен и селата около него е походът на полско-унгарският крал Владислав IIIЯгело към Константинопол. В паметната битка при Варна през 1444г. войската на християнската коалиция е разбита от султан Мурад II. При последвалото отстъпление по канлъйолу (кървавия път), голяма част от рицарите намират убежище край запустелите руини на крепостите в района. Точно там са дадени и последните им битки срещу турците, като всички те са загубени до една.    

Животът в района започва бавно да се възстановява едва в началото на XIX век. Историческите превратности в този край събират тук преселници от Източна България: от Тракия (Одринско) и Старозагорско, от Балкана (Габрово и Върбица) и от Североизточна България (Шуменско). Дошли тук, те донасят със себе си особеностите на своя бит и култура.

Първите заселници-българи в Крушари (тогава Армутлии – от турската дума армут – круша) са братята Бойчо и Стоил Стоянови. Те идват от село Ковчаз, Тракия, около 1810-1812г., и са рупци. След тях се заселват родове от Новозагорско, от Великотърновско – Вълкойордановите, от Старозагорско – Шупналовите и Караивановите, от с. Червенци (Вълчидолско) и др. През следващите години поради турските насилия от Крушари се изселват в Бесарабия около 10-15 български семейства. След няколко години те отново се завръщат в селото си, но намират къщите си опожарени. По-късно на свой ред турските семейства постепенно се изселват. През Кримската война (1854 г.) всички българи от крушарските села се изселват за втори път в Бесарабия, в околностите на гр. Бендер. Там отсядат около три години и се завръщат след войната.

Понеже Крушари е заобиколено с турски села, то жителите му често пъти търпят издевателствата на поробителите. Поради насилията по време на Освободителната война, през юни 1877г. всички българи от Крушари избягват за трети път в тулчанските села. След прекратяването на войната се завръщат в селото, но го заварват опожарено и се заемат с възстановяване на имотите си. Тъй като Крушари е особен вид център, седалище на турски жандармиоще през турското робство, веднага след Освобождението става седалище на община с девет села (Армутлии, Азаплар, Ерджии, Кокарджа, Параджик, Бараклар, Кара-къшла, Кючук Ахмед, Хасъ-кюселери).

Първи кмет на Крушари от 1878 г. е даскал Димитър Трифонов от с. Кокарджа, бивш народен представител в Учредителното събрание в гр. Велико Търново.

Свободният живот в българската държава продължава до Първата румънска окупация (1913 – 1916г.). След кратковременното освобождение идва и втората окупация (1918 – 1940г.) и селото остава под гнета на поробителя до 18 септември 1940г., когато българските войски освобождават по силата на Крайовския договор Крушари. На 7 ноември 1940г. в Армутлийската община се заселват 1080 жители, съставляващи 206 семейства, преселници от Северна Добруджа. Те са настанени в къщите на румънските колонисти, които напускат Добруджа и се завръщат в Румъния.

Първите сведения за наличието на българско училище в селото датират от 1850 – 1851 г. Помещавало се в една стая в дома на Бойчо Тодоров, а учител е Тодор Бойчев Авджиев. След 1860г. училището се помещава в сградата на църквата. Издръжката е за сметката на населението. В 1898 г. е построено новото училище, запазено до днес. През 1891 г. училището прераства в гимназия. Поради увеличаването на броя на учениците сградата се оказва недостатъчна и през 1971 г. е построена нова, с просторни учебни стаи, профилирани кабинети и физкултурен салон.

Освен училище, през Възраждането българите в Крушари изграждат църква от пръти, която просъществува от 1853 до 1877 г. Тя е първата в района, но през Руско-турската освободителна война (1877 г.) е опожарена до основи. Основният камък на новата църква е положен на Димитровден през 1882 г. Пролетта на 1883 г. строежа е продължен и завършен още същата година. Църквата, която носи името „Св. Димитър“, е запазена и до днес. Първият свещеник е Петър Стоилов, ръкоположен около 1868 – 1869 г. Служил е непрекъснато до смъртта си.

След Крайовският договор от 7 септември 1940г. и възвръщането на Южна Добруджа към България село Крушари отново става център на община. До 9 септември 1944 г. селото се приобщава към обществено-политическия, стопанския и духовен живот на родината и развива във военновременни условия и държавно регулиране на икономиката. Наименованието си „Крушари” получава през 1942г. До тогава се казва Армутлии. Основните стопански отрасли са земеделието и животновъдството. На 23 декември 1940г. в Крушари се основава Потребителна кооперация „Светлина“. Основното училище „Христо Смирненски” започва да функционира през 1942г., а народното читалище „Йордан Драгнев” през 1941г.

От 9 септември 1944г. до 10 ноември 1989г. е времето на комунистическия режим, на построяването на т. н. „социалистическо общество” от съветски тип. Този режим се характеризира с тоталната хегемония на комунистическата партия, централизирано планово развитие на стопанството и всеобхватно господство на марксистко-ленинската идеология в образованието и културата.

От 9 септември 1944г. до 1979г. с. Крушари е общински център. На 23 септември 1945г. в селото се създава ТКЗС „Ленин”, а през 1949 г. МТС. През 1946г. пристига първият трактор. На следващата година ТКЗС „Ленин” получава 170 кг пшеница от дка, 147 кг ечемик и 103 кг фасул.

На 14 април 1951 г. се обнародва 236-то постановление на ЦК на БКП и на Министерския съвет „За развитието на селското стопанство, водоснабдяването и електрификацията на Добруджа”. С неговото реализиране до 1956 г. се модернизира в основни линии селското стопанство в този регион, притъпява се остротата на продоволствения проблем в страната, водоснабдяват, електрифицират и се свързват с пътища значителната част от добруджанските селищата. Село Крушари е напълно водоснабдено през 1957 г.

През 1958 г. започва втората концентрация на земята и производството в ТКЗС чрез интеграцията им в уедрени и обединени ТКЗС. Влезлите ТКЗС в обединените стават бригади за селскостопанско производство. Обединеното ТКЗС „В. И. Ленин” в Крушари се създава през 1959 г.

През 60-те години улиците на селото започват да се асфалтират, да се благоустрояват и озеленяват, изграждат  им се тротоари и се осветяват. Крушарци живеят в нови просторни жилища, много от които са на два етажа. Те са модерно обзаведени. В тях има електричество и вода, хладилници, електрически домакински уреди, телевизори, радиоапарати, радиоточки. Доста жители имат леки коли, мотори и велосипеди. Здравеопазването е безплатно. В селската здравна служба работят лекар, зъболекар, акушерки, медицински сестри, санитари. Има линейка. Физкултурното движение се развива. Дейността на читалището се разраства. Добри резултати се постигат в образователното дело. На 19 септември 1963 г. в Крушари се открива първият в страната магазин на обществени начала, построен с доброволен труд на младежите работещи в потребителната кооперация и със средства на Окръжния кооперативен съюз. Обединеното ТКЗС постига добри производствени резултати. На 25 октомври 1969 г. в сградата на бившето МТС се открива шивашки цех, в него работят 26 шивачки, които шият бебешко, детско и работно облекло. След това броят на шивачките нараства на 350 жени, които произвеждат продукция за 5 млн. лева. Шият се панталони и клинове за износ. В Крушари се изгражда и дърводелски цех към СД „Бряст” – Толбухин. В него работят 7 души, които произвеждат продукция за 120 хил. лева

През 1970 г. се провежда третата концентрация на селското стопанство в България. Създават се АПК. В Толбухински окръг има 9 АПК. АПК „Девети септември“-Крушари се учредява на 29 юли 1970 г. Той обединява ТКЗС в селата Крушари, Полковник Дяково, Телериг, Коритен и ДЗС в Коритен и Абрит. Негови ръководители през годините са: Димитър Михайлов, Минчо Крайчев, Илия Колев и Николай Иванов. По това време едни от най-големите АПК в страната са АПК „Добруджа”( Толбухин – изток) и АПК – Генерал Тошево, които стопанисват над 550 000 дка земеделска земя. В АПК „Девети септември” – Крушари има 7 бригади за промишлено производство и 3 животновъдно-фуражни комплекса. Само бригадата в Крушари обработва 49 130 дка земя. През 1978 г. АПК – Крушари получава рекордни добиви: 502 кг пшеница от дка, 232 кг от слънчоглед, 179 кг фасул и 3 323 литра мляко от крава. То построява на северното Черноморие, между Балчик и Каварна почивна база, в която почиват работещите в АПК. Пак със свои средства същото построява и пионерски лагер по Черноморието, където през лятото почиват ученици от общината.

През 1979 г. Крушари става център на селищна система. В нея са включени 20 села с население от 10 679 души. Тя заема територия от 425,4 квадратни километра. Водеща роля в нейната икономика имат земеделието и животновъдството. Крушарска селищна система дава 10 % от производството на пшеница в Толбухински окръг, 8 % от слънчогледа, 9 % от тютюна, 8 % от месото. Промишлеността се представя от СП „Девети май” – Крушари, което произвежда стъклопакети, от филиала на Комбинат „Метал” – Толбухин, за производство на агрегатни възли и детайли за селскостопански машини, цех на шивашки комбинат „Орлов” – Толбухин, цех „Ситопечат” към РПК – Крушари. Общинският промишлен комплекс реализира продукция за 7 млн. лева

През 80-те години в Крушари има ЕСПУ „Христо Смирненски”, което разполага с богата материална база. Читалището „Йордан Драгнев” извършва обемна и разнообразна културно-масова работа. Самодейните художествени състави и групи към него се представят успешно на общински и окръжни прегледи и празници. Библиотеката при читалището разполага с голям книжен фонд. През 1981 г. в Крушари се открива музейна сбирка.

Дългогодишен ръководител на АПК „Девети септември” – Крушари е Минчо Крайчев – два пъти герой на социалистическия труд и два пъти носител на орден „Георги Димитров”. Първият път през 1967г., когато е председател на ОТКЗ с. Овчарово, вторият път – през 1974, когато е председател на АПК – Тервел. Минчо Крайчев е роден през 1925г. в с. Ломница, Добричко. През 1948г. е сред учредителите на ТКЗС в с. Ломница, на което става председател през 1954 г. След това е избран за председател на ОТКЗС в с. Овчарово. След изграждането на АПК ръководи АПК в град Тервел, а от 1975г. и АПК „Девети септември” в Крушари. С ОТКЗС – Овчарово Минчо Крайчев е три пъти окръжен и два пъти национален първенец. Той умира през 2013г. на 87 години.

През целия период изключително активно се развива спортната дейност. Всички села без изключение имат футболни отбори. Най-добър от тях е ф.к. „Орлов“ – с. Крушари, който през 1990г. е преименуван на „Заря“. Най-доброто класиране на отбора е четвъртфинал за Купата на България през 1991 г., игран с „Пирин“ – Благоевград и загубен в напълно равностоен с професионалния клуб двубой. В с. Крушари се развива и хандбален спорт. Местният отбор става пет пъти последователно окръжен първенец и е един от най-добрите отбори в страната. Най-големият спортен успех за Крушари и до ден днешен остава постижението на Васил Иванов Петков, който през 1956 г. става републикански шампион по конен спорт със своя кон „Синибол“.

След 10 ноември 1989 г. Крушари се развива в условията на демократизация и пазарна икономика. Преобладаваща е частната собственост. Селото продължава да бъде център на община с територия от 417,5 квадратни километра, в която влизат 19 населени места, с 7 243 жители. Земята за обработване е 276 500 дка. Селското стопанство е основен поминък на населението. В общината има 1 СОУ, 2 основни училища, 6 читалища, фолклорен събор в с. Александрия до манастира „Св. Илия“. Празник на общината е 14 септември – Кръстовден.